Мексиканска червеноколенеста тарантула

Мексиканска червеноколенеста тарантула (на латински: Brachypelma smithi) е вид паяци от род Brachypelma.
Обитава районите на тихоокеанското крайбрежие на Мексико и в южната част на САЩ. Предпочита влажни места, крие се в храстите.
Червеноколенестите тарантули са едни от най-популярните видове паяци, които се отглеждат като домашни любимци, заради големия им размер и ярка окраска. Зради рязкото намаляване на броя на червеноколенестите тарантули, този вид е забранен за лов с цел продажба на животните и е забранен вноса и износа на всички видове паяци от род Brachypelma. Отглеждането и размножаването им в домашни условия обаче е разрешено.
Описание :
Червеноколенеста тарантула в терариум
Размерът на тялото достига до 10 см, а заедно с крачетата — до 18 см. Окраската е тъмно-кафява, на места почти черна, на крачката има ярки червени или оранжеви участъци, понякога с бяла или жълта окантовка.
След всяко линеене окраската на паяка става все по-изразителна — тъмните участъци все повече се доближават до черния цвят, а тези с червен стават все по-наситени.
Приблизително веднъж годишно паякът линее, при които напълно сменя кожата си. По време на линеенето паякът не се движи и не се храни.
Тялото е покрито с гъсти косъмчета със светло-розов или кафяв цвят. При стрес паякът изритва косъмчета от коремчето си. Попадането на косъмчетата върху човешка кожа може да предизвика алергична реакция (сърбеж и зачервяване), а при попадането им в очите може да доведе до увреждане на зрението.
Този вид паяци е един от най-спокойните и неагресивни. Подходящи за отглеждане от начинаещи.

Начин на живот
Расте бавно, достига полова зрялост през третата, четвъртата година.
Храни се с дребни гущери, гризачи и едри насекоми — например щурци.
Женските живеят по-дълго от мъжките екземпляри. Продължителност на живота — до 30 години.
Самката снася до няколкостотин яйца.

Европейски хамелеон

Chamaeleo chamaeleon От всички видове хамелеони европейския или обикновен хамелеон е най-известен. Още през 19 в. е започнало отглеждането в терариуми на първите хамелеони от този вид, но в продължение на повече от един век не са постигнати особени успехи в развъждането на тези животни. Яйца снасяли само уловени бременни самки или се чифтосвали само двойки влечуги в годинат на тяхното улавяне. През 1925 г. учените определили продължителността на живот на европейските хамелеони в природни условия на 3,5 години. Въпреки, че този въпрос е недостатъчно проучен, предполага се че тази цифра е близо до истината. Много видове хамелеони живеят в природата много по-малко, отколкото се предполага.
Обикновеният хамелеон достига до 30 см на дължина. Дължината на обтаващите Европа индивиди най-често е до 20 см. Формата на тялото е типична за хамелеоните без някакви особени признаци. Шлемът е леко приповдигнат отзад. Тялото е покрито от люспи с еднакъв размер, само по главата те са малко по-големи. Окраската на животните е много различна. Основните цветове са зелен, жълт, сив или кафеникъв. Окраската на животните, обитаващи оазисите в алжирската част на Сахара, не съдържа зелени тонове. За окраската на животните са характерни две надлъжни ивици, състоящи се от бели точки. Единствения признак за определяне на пола при тези хамелеони е удебеляването в основата на опашката при възрастните мъжкари.
Европейският хамелеон има огромен ареал на разпространение. Видът населява Северна Африка, Израел, Йордания, Ливан и Сирия, както и южните и западни райони на Мала Азия. В Европа обикновения хамелеон се среща в Южна Портегалия и Испания, на остров Сицилия, Малта, Крит. За съжаление, тези популации се намират под заплахата от унищожаване поради разрушаване на естествените биотопи. В Европа този вид населява силно обраслите пясъчни дюни и евкалиптови или борови гори. В Северна Африка хамелеоните обитават различни биотопи. Срещат се в откритата савана, в редките гори и оазисите. Представители на този вид се срещат на височина до 1750 м над морското равнище.
Както и при повечето видове хамелеони, вътревидовата агресивност на европейския хамелеон е много силно изразена. В плен този вид хамелеони проявява агресивност по отношение на другите обитатели в терариума. Ето защо в домашните терариуми трябва да се отглеждат самостоятелни екземпляри.
За чифтосване самката се пуска в терариума при мъжкаря. Ако тя не е готова за чифтосване, демонстрира липсата си на желание за любовна игра с предупредителна окраска на тялото: светли ярки петна на тъмен фон. Ако, независимо от предупреждението, самецът се приближи, “дамата” започва да го заплашва и го напада. Готовността за размножаване при този вид хамелеони се изразява по същия начин, както и при останалите видове: самката не обръща внимание на ухажването и бавно продължава своето движение. Чифтосването продължава около 12-20 минути. Често описваната в литуратурата краткотрайна копулация от 1 минута най-вероятно представлява прекъснат полов акт, недостатъчен за оплождане на самката. Това се отнася и за други видове хамелеони.

Леопардов Хамелеон

Furcifer pardalis Леопардовият хамелеон днес е най-често развъждания вид хамелеони в терариумни условия. Заради своята издръжливост и много добро здраве този вид е подходящ за отглеждане от неопитни любители на гущерите. В плен животните достигат до 4-годишна възраст, докато в природни условия живеят едва 2 години. В природните местообитания на леопардовия хамелеон се срещат животни с множество варианти на окраската. Гръбния гребен при тези животни се състои от големи, плътно разположени един до друг шипове, които постепенно стават по-малки по посока на опашката. С шипове и покрит и гърления гребен. Най-често в терариумите се срещат леопардови хамелеони, произхождащи от формата, характерна за остров Нуси-Бей. Младите животни се отличават със сивкава или кафеникава окраска. След 6-9 месеца, когато станат
полово зрели, те губят тази своя окраска. За всички животни са характерни надлъжни ивици от овални петна с различни размери, които се различават по цвят. Възрастните самци се разпознават лесно по удебелената основа на опашката. Освен това, те са по-едри и ярко оцветени, отколкото женските индивиди. На дължина мъжките хамелеони достигат до 52 см, а женските – 35. Но, най-често, влечугите не достигат до такива размери. Леопардовите хамелеони обетават обширни територии в Северен и Източен Мадагаскар, както и разположените в близост острови Нуси-Бей и Нуси-Барака и по-отдалечените Мавриций и Реюнион. Характерно е, че тези хамелеони се заселват в крайбрежните области с топъл и влажен климат. Там те живеят по дърветата, включително и палми, както и в гъстите храсталаци. Не са редки случаите, когато такива гущери се настаняват близо до селищата, в градините и по границите на земеделските площи. По принцип, леопардовите хамелеони избягват горите. Ако вътре в областта на разпространение на този вид горите са изсечени, леопардовите хамелеони незабавно се заселват в образуваните открити пространства. Най-често те изтласкват хамелеоните, които преди са живеели на същата територия. Леопардовите хамелеони са много енергични и нервни животни. Тяхната агресивност е ярко изразена, поради което е възможно отглеждане само по единично. За чифтосване самката се пуска в терариума при мъжкаря или се оставят животните в една стая. Когато самецът забележи самката, той придобива по-светла окраска, а ивиците по тялото му се открояват доста по-забележимо. Кимайки с глава, мъжкия хамелеон се доближава до “дамата”. Ако тя не е готова за чифтосване, веднага отваря заплашително уста и започва да се поклаща в посока към “кавалера”. Най-често това е достатъчно, за да откаже мъжкия от неговите намерения. Ако самката е готова за чифтосване, което лесно може да се определи по спокойното й поведение по отношение на стопанина на терариума, тя не предприема опити за защита от приближаващия се самец. Докато мъжкия хамелеон се приближава бавно, женската се опитва да избяга или да се скрие някъде. Най-накрая мъжкаря се приближава достатъчно и се качва отзад на своята избраница. Самката се държи спокойно и сякаш поляга там, където е настигната от своя ухажор. Когато той закрепи и четирите си крайници върху тялото или на краката на самката, започва да прави тласъци, след което женската повдига около 3 см своята опашка. Сега самецът може да промуши своята опашка под опашката на партньорката си. Копулацията продължава около 10 минути. Готовността за чифтосване у самката се запазва още около 3 дни. След това тя започва да се държи твърде агресивно и става много лакома. Животните могат да се събират заедно само за чифтосването и само за определен период от време. При това е необходимо постоянно да бъдат под контрол, за да не се изпохапят. Особено буйно се държат младите и неопитни самци, което лесно може да предизвика агресивна реакция и ухапване от страна на женската. Много интересно е поведението на леопардовия хамелеон при бягство: той се опитва да обърка нападателя като прави безцелни скокове. Поради енергичността на хамелеоните от този вид техния терариум не бива да бъде твърде малък. За един възрастен хамелеон е необходим терариум с размери 50х50х120 см, а за самка 40х50х80 см. Височината на почвения слой за полагане на яйцата трябва да бъде минимум 15 см. Леопардовия хамелеон е истински фанатик на слънцето, поради което трябва да му се осигури добро осветление. Дневната температура трябва да бъде около 28 градуса по Целзий. За вентилация са необходими две отверстия: едно отпред, а другото отгоре, като и двете се закриват с мрежа. Тези хамелеони са много подходящи за отглеждане в оранжерии или зимни градини. За храна на хамелеоните от този вид са подходящи почти всички видове насекоми, предназначени за храна на влчугите, както и новородени мишлета. Много е важно да се обърне внимание на периодичността на храненето. Имайте предвид, че женските индивиди обичат да похапват малки гущери. Животните пият вода два пъти седмично от пипетка. Допълнително те може да облизват капчици роса от стените на терариума или от листата на растенията. Повечето от тези хамелеони бързо свикват да пият вода от чинийка. Приблизително 31-45 дни след чифтосването самката снася от 12 до 46 яйца в самастоятелно изкопана яма на дъното на терариума. След това тя грижливо заравя дупката с яйцата. След около 14 дни тя отново е готова за чифтосване, което може да се разбере по променената окраска и намалялата агресивност от нейна страна. Необходимо е яйцата да се извадят от терариума и да се инкубират при температура от 28 градуса по Целзий във влажен вермикулит. След 159-323 дни младите хамелеони се излюпват. Тяхното отглеждане не представлява особена трудност. Развитието на младите влечуги зависи до голяма степен от наличието на достатъчно питейна вода, пълноценна храна и висока температура. На първо време температурата трябва дабъде 25 градуса по Целзий, но след 2 месеца може да бъде повишена до 28.

Килимен Хамелеон

(Furcifer lateralis) - Поради своята разноцветна красива окраска и енергичен характер килимените хамелеони са на особена почит сред любителите на терариумните животни. Този вид успешно се отглежда и развъжда в плен. В природата хамелеоните живеят една година. При правилно отглеждане килимения хамелеон в плен достига възраст от 2-3 години, при това самката престава да снася яйца след 4-6 размножавания и след това живее още една година. Шлемът на килимените хамелеони е леко приповдигнат. Тялото е равномерно покрито с люспички. Особено оригинален е рисунъка върху тялото на животното. Типични за него са надлъжните ивици, които винаги може да се разпознаят, дор и при новородените животни. Характерни за тези хамелеони са и овалните странични петна, кито много се разлчават при отделните животни. Основния цвят в окраската може да бъде сив, кафеникав или зелен, като страничните ивици и петна са различни на цвят. Най-често за влечугите е характерен различния, разноцветен рисунък с ярки бели странични ивици. Общо взето, самките имат по-разноцветна окраска, отколкото самците. Най-ярка е тя в периода на на чифтосване или по време на бременността. На дължина хамелеоните могат да достигнат до 25 см. Не са известни подвидове на този вид, но животните силно серазличават по своята големина и окраска в зависимост от географския си произход. 50 дни след раждането може да се различи пола на животните по силно удебелената основа на опашката. Ако човек има достатъчно опит, би могъл да определи пола и две седмици след раждането по окраската.
Килимените хамелеони се срещат по цялата територия на Мадагаскар с изключение на северните и северозападните райони. Влечугите обитават тропически дъждовни гори, тропически сухи гори и влажни тревни савани. Смята се, че представителите на този вид са агресивни животни. Тяхното отглеждане в домашните терариуми трябва да става само по единично. Интересно е, че тези хамелеони понасят съжителството на някои видове гекони. Ако мъжкият хамелеон забележи самката, той веднага се приближава към нея, кимайки енергично с глава. Ако женската не е готова за чифтосване, тя започвада заплашва своя ухажор и скоро той престава да й досажда. За съжаление, сред самките често се срещат много агресивни индивиди. Ето защо при опит за чифтосване животните трябва да бъдат под постоянен надзор. Някои превъзбудени самци забравят да кимат с глава и направо се хвърлят върху самката. Ако тя е готова да приеме не особено деликатните ласки, което си личи по намалената агресивност и окраската, то тя не заплашва напористия кавалер. Опитва се само бавно да се отдалечи, но мъжкаря бързо я настига. Копулацията продължава 10-20 минути. След чифтосването самката отново напада самеца. Случва се и самеца да ухапе своята партньорка след чифтосването. Размерите на терариума, предназначен за един килимен хамелеон трябва да бъдат 30х40-60 см. Терариума се проветрява чрез едно неголямо, закрито с мрежа отверстие в предната стена. За осветление се използва лампа от 50 W, осигуряваща достатъчно светлина и топлина. Температурата през деня се колебае в рамките на 23-32 градуса по Целзий, а през нощта е между 15 25 градуса. Относителната влажност на въздуха трябва да бъде в границите на 60-100%, което се постига с двукратно ежедневно пръскане на терариума с вода. Килименият хамелеон е много лаком. Той трябва да се храни ежедневно с разнообразна храна. Не са известни случаи на затлъстяване при тези влечуги. Менюто им може да включва скакалци, дрозофили, домашни мухи и други насекоми. Само много гладните животни ядат брашнени бръмбари, хлебарки и новородени мишлета. Хамелеоните могат да пият вода от стените на терариума и листата на растенията, но допълнително трябва да им се дава вода два пъти седмично с пипетка. След продължаваща от 30 до 542 дни бременност самките снасят своите яйца. Те не се опитват да ги заровят в грунта, а просто ги разхвърлят по дъното на терариума. За да се избегнат нещастни случаи, важно е в този момент в терариума да няма никакви насекоми. В природата през целия си живот самките снасят 4-5 пъти от 15 ноември до 15 април. Всеки път на бял свят се появяват от 4 до 23 яйца, които те заравят в самостоятелно изкопана яма с дълбочина от 10 см. След 14 дни самката може отново да се чифтоса. Необходимо е веднага яйцата да се извадят от терариума и да се поставят за инкубиране при подходящи условия. Обикновено инкубацията, която се осъществява при различни температури, продължава от 154 до 378 дни. Отглеждането на младите животни не създава големи проблеми. Влечугите се развиват много бързо при температура около 25 градуса по Целзий. След 4-6 месеца те стават полово зрели.

Хамелеон на Джаксън

(Chamaeleo jacksonii ) Заради своя оригинален външен вид и сравнително лесно отглеждане и развъждане, хамелеонът на Джексън се отнася към най-желаните обитатели на домашния терариум. Външния вид на това влечуго, чийто най-изявен признак са трите рога на челото, напомня на древни дракони. Средния рог се намира направо над върха на носа и е леко извит нагоре. Два други, носочени напред, се намират на височината на очите. Люспите по тялото се различават много по форма и размери. Гръбния гребен силно наподобява край на лист от растение. Основната окраска е зелена до жълтокафеникава с бели и кафеникави петна. Понякога окраската на животното наподобява дървесна кора, покрита с лишеи. Общата дължина на този източноафрикански трирог хамелеон може да достигне 32 см. Самките може въбще да не притежават рогчета. В такъв случай тяхното място е заето от конусовидни люспички. При колебание, мъжкият индивид може да се разпознае по удебелената основа на опашката. Външният вид на тези хамелеони се разлчава много в зависимост от географското им разпространение. Броят на подвидовете на Chamaeleo jacksonii засега не е уточнен. Хамелеонът на Джексън се среща в Кения, Танзания и Уганда. Животните могат да бъдат открити на височина до 2000 м. Местобитанията на тези хамелеони са много богати на дъждове.
Този вид хамелеони е един от малкото, при които е възможно отглеждането на двойки. За целта терариума трябва да бъде достатъчно просторен и гъсто засаден с растения. По-добре е, обаче, животните да се държат по единично. Самците не понасят присъствието на други мъжкари и те в никакъв случаи не бива да делят един общ терариум. В периода на чифтосване самката демонстрира леко заплашително поведение при зрителен контакт със самеца. Но тези демонстрации продължават за кратко време. По такъв начин кавалерът разпознава готовността на самката да приеме ухажването му. При приближаването му опашката на женската бавно се изправя. Самецът се доближава отзад и силно притиска основата на опашката или едната страна на самката, която извива гърба си и повдига опашка. Целият процес на чифтосване отнема 13 минути, от които десетина се падат на същинската копулация. Самката сигнализира за завършването на чифтосването с напречно поклащане на тялото, тъмна окраска и движение напред. В следващите дни животните може отново да се чифтосат. Максималния период на чифтосване може да прдължи 11 дни. Тъй като трирогия хамелеон произхожда от високопланински райони, неговия терариум трябва да има съотвената конструкция. Това означава, че трите странични страни на терариума трябва да бъдат изработени от мрежа, а четвъртата – от стъкло. Голямо мрежесто отверстие трябва да има и на терариумния капак. Минималните размери на терариума трябва да бъдат 60х50х80 см. Неголяма лампа с отражател осигурява поддържането на средна дневна температура от около 28 градуса по Целзий. През нощта температура следва да пада до 15 градуса и дори по-ниско. Тези големи температурни колебания имат голямо значение за удължаване живота на хамелеоните. За доброто самочувствие на животните е необходима относителна влажност на въздуха от 50-80% през деня и 80-100% през нощта. Това може да се постигне с помощта на сутрешно и вечерно пръскане на терариума с вода. За храна са подходящи практически всички насекоми, от мухи до скакалци. Менюто на трирогите хамелеони може да включва и голи охлюви, дъждовни червеи, новородени мишлета. Хамелеонът на Джексън се отнася към живораждащите видове. Около 3,5-6 месеца след чифтосването се появяват новородените хамелеони. Няколко седмици преди тяхната поява самката престава да се храни. Появата на 7-38 бебета е предшествано от 1-2 неспокойни дни. В края на краищата, през първата половина на деня самката полага направо сред клоните лепкави яйца с млади животни вътре. Някои от тях падат направо на пода. Младите хамелеони, които са дълги 5,5 см и тежат около 5-6 грама, пробиват яйчената обвивка и показват главите си навън. След още малко време те придобиват характерната за младите хамелеони окраска: черна с бели, триъгълни петна. Раждането може да продължи от от 32 до 225 минути и зависи от броя на яйцата. Новородените хамелеони трябва да се отделят от майка си. Отначало те може да се държат на групи, но по-добре е да се отглеждат поотделно. Много трябва да се внимава младите животни да не живеят при температура над 24 градуса по Целзий. Това е абсолютния максимум за целия ден! Но и такава температура не бива да се поддържа през цялото време. Отглеждането на малките обикновено не създава големи грижи. Бебетата се хранят с дребни дрозофили, домашни щурци и други неголеми насекоми. След месец хамелеоните трябва да удвоят теглото си, а след 6 месеца – своите размери. В такъв слвучай на възраст 9 месеца те могат да достигнат полова зрелост.

Хамелеон на Фишер

На дължина представителите на този вид хамелеони достигат до 40 см, каято почти половината се падана опашката. Самките са малко по-дребни от мъжките индивиди. И ако рисунъка върху тялото на отделните екземпляри се различава, то основните цветове в окраската са едни и същи. Цветовата гама на хамелеоните на Фишер е много богата: от бяло, жълто и зелено до сиво, кафеникаво и черно. Окраската на самката съдържа по-слабо изразен зелен цвят и жълт рисунък. Най-открояващ се признак на този вид хамелеони са двата силно сплеснати израстъци от двете страни на муцуната на животното, достигащи при самците дължина от 20 мм. При женските индивиди тези израстъци са дълги до 10 мм или въобще отсъстват. Върху гърба на фишеровия хамелеон се намира гребен от конусообразни люспи, продължаващ при самците до опашката, а при самките завършващ до първата третина от тялото на влечугото. Тялото на животното е неравномерно покрито с относително големи люспи. Хамелеонът на Фишер живее в Източна Африка (Танзания и Кения), където обитава храсталаци и неголеми дървета в покрайнините на горите. На височина, терирорията обитавана от този вид, достига до 1700 м.

За отглеждане на тези хамелеони са необходими терариуми с минимални размери 40х40х60 см. Много подходящо растение за засаждане в терариума е фикус бенджамини. За да се осигури необходимата вентилация едната от стените на терариума и покрива трябва да бъдат от мрежа. В терариума се инсталира лампа до 40 W с отражател, която постоянно се използва за отопление. Температурата трябва да се поддържа в границите на 26-27 градуса по Целзий през деня, а през нощта се понижава с десетина градуса. Относителната влажност на въздуха през деня трябва да бъде 50-70%, а през нощта тя автоматично се повишава заради понижаването на температурата. За да се постигне нужната влажност, добре е ежедневно терариума да се пръска с вода, най-добре през първата половина на деня. Денонощната продължителност на осветяването на терариума следва да бъде 12-14 часа. Ако имате възможност да държите животните под преките слънчеви лъчи, тази възможност не бива да се изпуска. Въобще за препоръчване е през топлите, слънчеви дни хамелеоните да се настаняват за няколко часа под открито небе в мрежести терариуми. За храна на фишеровия хамелеон са подходящи домашните щурцзи, скакалците, хлебарките, брашнените бръмбари и голите мишлета. Важно е храната да бъде разнообразна, тъй като животните започват да отказвнат храна, която им се предлага твърде често. Хамелеоните от този вид пият вода от специални поилки с капково подаване на водата. Допълнително те облизват капчици от ежедневно пръсканата вода в терариума. Веднъж или два пъти седмично те пият вода от пипетка. За готовността на самката да се чифтоса говори нейната окраска. Тя става наситено зелена с няколко светли петна в предната част на тялото и яркожълта глава. Ако така оцветена самка се постави при самец, той незабавно започва да я ухажва. Щом дамата забележи усилията на своя кавалер, тая придобива по-светла окраска. Правейки енергични поклони с глава, мъжкаря се приближава до нея. Тя спокойно го очаква на мястото си или много бавно се придвижва напред. Самецът се опитва да се качи върху нея отзад. След това настъпва чифтосването, което продължава 10-15 минути. Самките, за които периода на размножаване още не е настъпил или пък са бременни, при вида на самеца придобиват черно-зелена окраска и се опитват да избягат. Периода на чифтосване при самките продължава 7-10 дни. В тозипериод те се чифтосват няколко пъти. След това женската започва да се храни по-обилно, отколкото обикновено. Бременността продължава 47-55 дни. В края на този период може добре да се различат яйцата. Няколко дни преди снасянето самката престава да яде и започва да копае в най-различни места. Тя търси подходящо място за полагане на яйцата! Най-добре е настилката в терариума да бъде от смесени пясък и торф. Ако условията позволяват, то бременната женска изкопава яма с дълбочина 15-20 см, в която снася яйцата, чийто размери са 12х8 мм. Техният брой е от 16 до 20, но за съжаление, с излюпването на бебета от тях не могат да се похвалят мнозина тераристи. Съвместното отглеждане на хамелеони на Фишер с други влечуги или земноводни е нецелесъобразно, тъй като този вид е известен като кулинарен почитател на всякакви дребни гущери.

Златен гекон

Разпространение: Вечнозелените влажни екваториални гори на Виетнам. Размери: Мъжките индивиди достигат до 17,5 см, а женските до 15 см.Хранене: Най-подходяща храна за този вид са щурците, като големината на щурците, които ще давате на гекона, трябва да са съобразени със размерите на вашия гущер. Можете да разнообразявате менюто на гекона със брашнени и восъчни червеи. За разлика от повечето гекони, които са хищници, тези гекони много харесват узрелите меки плодове като прасковата. Всъщност малките трябва да ядат плодове през определен период.Субстрат: От това, че живеят във влажни екваториални гори следва, че изискват субстрат, който задържа влага. Може да се използва нарязан кипарис, вермикулит, кокосов субстрат и торфен мъх. Вие избирате.Отопление: Златните гекони са нощен вид, т.е. нямат нужда от УВ лампа. Всичко от, което се нуждаят е обикновена крушка, която да поддържа температура от 27-32 ° C.Поддръжка: Този вид гекони постоянно трябва да имат прясна вода, която трябва да се подменя всеки ден. За съд може да се използва плитка чинийка.Терариум: Приблизително 100-литров съд е подходящ за 2 възрастни индивида, като се има предвид, че височината трябва да е по-голяма от дължината, защото този вид гекони прекарва повече време по стените и по-капака, т.е. те са дървесен вид. Добре е да има много растителност във терариума. За растения е подходящо да се сложат пълзящи растения и изсъхнали клони. Трябва да има и много скривалища, защото понякога златните гекони са плашливи.Темперамент: Плашливи,но любопитни гекони. Трябва да внимавате, когато искате да ги хванете: ако го направите бързо и рязко, ще се опитат да ви захапят. При опасност златните гекони отделят секрет с много остра миризма, която се премахва трудно. Най-добре е да се ограничи контактът до минимум.Размножаване: Бременността трае около 1 месец. Най-често женската снася по 2 яйца. Както при токитата, златните гекони залепват яйцата си за някакъв предмет или стените на терариума.

Гекон токи

Разпространени: Влажните екваториални гори на източна Азия (от североизточна Индия и Бангладеш до Индонезия и части от Нова Гвинея).Продължителност на живота: От 7 до 15 години при добри грижи.Размери: Мъжките индивиди достигат до 33-35 см, а женските до 20-28 см.Хранене: Геконите токи се хранят със всичко, което могат да погълнат. Малките се хранят със щурци, скакалци, червей, хлебарки и всякакви други неотровни насекоми .Освен изброените насекоми ,възрастите се хранят със новородени мишки и малки гущерчета.Субстрат: Геконите токи се се нуждаят от субстрат, задържащ влагата.Добър избор са кокосови стърготини, вермикулит и торфен мъх.Отопление: Геконите токи нямат нужда от УВ лампа, тъй като са нощни животни. Могат да се гледат на стайна температура, но е по препоръчителна по-висока температура. 25°C-30°C през деня и 20°C-25°C през нощта. Препоръчително е да се използват нагревателни плочи, защото геконите от този вид избягват силната светлина.Поддръжка: Тъй като са обитатели на джунглите, геконите токи се нуждаят от много висока влажност. Освен паничката с вода, която трябва да се сменя ежедневно, вивариума трябва да се пулверизира по няколко пъти на ден.Терариум: Един 45литров вивариум е подходящ за един индивид, а 100литров - за два. Трябва да имате в предвид, че независимо от размера, височината трябва да е по-голяма от дължината, тъй като токитата са дървесни видове. Препоръчително е да има растителност за да се симулира средата на живот в природата. Подходящи растения за тази цел са кротонът и восъчно цвете. Задължително е във вивариума да присъстват много скривалища.Темперамент: Геконите токи не се препоръчват за хора, които нямат опит. Геконите от този вид се нареждат на първо място по лош темперамент. Токитата са агресивни и в случай,че бъдат хванати хапят много болезнено, затова е препоръчително геконите токи да не се пипат, а в случай, че нямате друг избор, хващайте геконите с ръкавица. Естествено има и индивиди с благ характер.Размножаване: Геконите токи най-често снасят по две яйца, като ги залепват за предмет във вивариума или за самите му стени. Оникновено инкубацията трае от 90 до 120 дни. Много трябва да внимавате със влажността, защото тя може да се окаже фатална за живота на малките.

Бирмански питон

Python molurus bivittatus (Бирмански питон) е нощен хищник, който убива плячката си чрез удушаване. Той е най-големият и най-зависим от вода измежду семейството на питоните, въпреки че докато е млад той живее на сушата и по дърветата. Неговата плячка се състои от характерни за местообитанието му земноводни, птици, гущери, змии и прилепи. Този вид питон представлява и заплаха за хората, особено за малки деца и домашни любимци, способен е да нанесе големи щети на ферми за птици. По света съществуват описани случаи на нападение на възрастен Бирмански питон върху големи свине, кози, каймани.
ОписаниеВъзрастният Бирмански питон има светла на цвят кожа с характерни шарки на ивици от по-тъмно кафяво оградени с черно. На дължина достига до над 6 метра. Възрастните женски са по-големи от възрастните мъжки екземпляри. Индустрията за домашни любимци е модифицирала голям брой различни видове – с разнообразна окраска, албиноси и джуджета.
МестообитаниеБирманският питон (Python molurus bivittatus) е разпространен повсеместно: тропически гори, савани, крайречни зони, блата, и континентални тропически острови. Човешкото присъствие ги е принудило да се приспособят да живеят навсякъде, в обработваеми обекти и дори в предградия. Те обитават както сушата, така и дърветата, нуждаят се да са във вода особено когато си сменят кожата. Те могат да останат под вода без да дишат до половин час време. Те са отлични катерачи и плувци. В международната търговия с екзотични домашни любимци Бирманския питон и по-точно неговите разновидности създадени изкуствено, са доста ценени и се продават на високи цени. В неговата родина голям брой от тези змии се отглеждат заради кожите им и за приготвянето на местни лекарства. В Китай използват месото от Бирманския питон за храна. В някои страни използват питоните, като средство за борба с плъхове и други вредители.
ХраненеПитонът Python molurus bivittatus е строго месоядно животно. Той предпочита малки бозайници и птици, но яде всички животни, които може да хване и убие чрез удушаване.
РазмножаванеПитоните (Python molurus bivittatus) са разнополови и яйцеснасящи. Женските индивиди достигат полова зрялост след 4-тата си година и снасят обикновено 12-36 яйца (могат да снесат и до 100 яйца) след 60-90 дни бременност. След излюпването си новородените са напълно независими и самостоятелни.Обикновено продължителността на живота им е 15-25 години.

Кралски питон

Кралските питони обитават по голямата част на Африка . Наречени са „кралски” ,защото е смятано ,че Клеопатра е носила такива змии ,като гривни . На английкси името им е ball pythons – ball/топка ,това име им е дадено поради защитната им реакция да се свиват на топка при заплаха .
Характер: Тези змии са много кротки и податливи към опитомяване ,което допринася за лесното им отглеждане . Терариум: Терариум с размери 35Ш/50В/70Д ще е много удобен на питона ви.Температура: Най-добрата температура за този вид змии е 29-30 градуса по Целзий. Температурата им не трябва да пада по 25-26 градуса ,защото тогава те няма да могат да храносмилат добре ,няма да са активни и т.н. . Хранене: Малките питони се хранят със средни на размер мишки и дребни плъхчета,а големите питони – с плъхове и едри мишки . Храната не трябва да се оставя без надзор ,защото една уплашена мишка/плъх ,претъпкана с адреналин,може да е опасна за змията . Влажност: Субстрата за ВСИЧКИ видове змии ,като изключим водните , трябва да е сух . В терариума е задължително да има съд с вода ,хубаво е водата да се сменя всеки ден или през ден . Размер: Кралските питони достигат размер до към 1,2-4 метра . Продължителност на живота: Тези питони са едни от дълголетниците сред змиите – най-възрастния регистритран екземпляр е на възраст 48 години .

Пеперуди

Пеперудите (Lepidoptera) наричани още „Люспестокрили“ или „Люспокрили“ са разред летящи насекоми. Разредът включва също така нощните пеперуди и молците. Често бива разделян на две групи (подразреди, инфраразреди, суперсемейства или по-рядко надсемейства според различните автори) обединяващи нощни пеперуди и молци едната и дневни пеперуди другата.
Крилете са 2 двойки с размах от 55 мм до 30 см, покрити с различно оцветени люспи. Развитието е с пълна метаморфоза, т.е. пеперудите минават през четири етапа по време на своето развитие:
яйце
ларва, известна още като гъсеница
какавида
възрастна пеперуда (имаго)
Известни са над 180 000 вида в 127 семейства и 46 надсемейства по цялата суша; в България - около 3000, от които около 215 са така наречените дневни пеперуди. Пеперудите снасят своите яйца на различни видове растения, като в зависимост от вида пеперуда ларвите след излюпването си могат да се хранят само с един точно определен вид растение (монофаги), с няколко, най-често близкородствени растения (олигофаги) или с голям брой растения, които често могат да са от съвсем различни семейства (полифаги). Ларвите (гъсеници) се хранят главно с листа, цветове или други растителни части (някои живеят в стволове и клони на дървета и се хранят с дървесина). Има обаче видове, чиито ларви се хранят с растителна храна в началния стадий на развитие, но по-късно преминават на животинска храна и започват да водят паразитен или хищнически живот, например ларвите на синевките от подрод Maculinea . Възрастните пеперуди най-често се хранят с нектар от цветовете на растения, но много видове предпочитат ферментирал сок от гниещи плодове или рани от растения, а има и такива, които се хранят главно с течности от изпражнения, разлагащи се трупове на животни и тъй на татък... Възрастните на някои нощни пеперуди, например нощните паунови очи (семейство Saturnidae) не се хранят изобщо и живеят много кратко време.
Ларвите на ограничен брой видове са вредители по растения, складирани продукти, хранителни продукти, вълнени и кожени изделия и др. Копринената пеперуда се отглежда (също и в България) поради стопанското си значение за текстилната промишленост. Преобладаващата част от пеперудите са видове без стопанско значение, но пеперудите като цяло са много значима група насекоми, понеже опрашват много видове растения, различните им стадии са значим източник на храна за разнообразни безгръбначни и гръбначни животни, а възрастните пеперуди носят естетическо удоволствие на милиони хора по целия свят.
В Европа и България има голям брой видове пеперуди, които са редки и обитават много ограничени местообитания, поради които са застрашени от различни видове стопанска дейност. Тези видове могат да са реликти от минали епохи. За ледникови реликти у нас могат да се смятат например повечето високопланински видове кадифянки (род Erebia), които са се приспособили към ниски температури и с отминаването на ледниковия период разпространението им у нас се е ограничило до планинските райони със студен климат. Такива реликти са особено чувствителни към промени в климата.

Домашна муха

Домашната муха (Musca domestica) е най-често срещаната муха в къщите и е един от най-широко разпространените видове по целия свят. Тя е вредител, който може да пренася сериозни болести. Родината им е Африка. Тялото е дълго 7-9 мм и е кафяво-сиво на черни ивици. Устата е приспособена за смучене на течна храна. В долната част е оформена като двойна плочка, чиято вътрешна страна е покрита с много каналчета, изпълняващи смукателна функция.

Марокански скакалец

Мароканският скакалец (Dociostaurus maroccanus) е повсеместно разпространен в нашата страна и се среща едновременно с италианския скакалец. Локалните средища, от които може да се очаква каламитет на това насекомо, респ. значителни вреди от него, са проучени и добре известни. Характерна особеност на този скакалец е, че периодично той се проявява в каламитет и, поради това, че има типичен стадиен начин на живот и значително по-мобилен от италианския скакалец, в световен мащаб това насекомо е причина за тотално ликвидиране на големи площи растителност. Това предполага и значително по-големи разходи за борба с него. В условията на България, заедно с така нар. колективизация на земеделското производство през 50-те години, бяха разорани основни негови местообитания, каквито са синорите и целинните места. Ето защо, големи вреди от този неприятел по земеделските култури през последните 50 години не са отчитани.

Горски скакалец

Горският скакалец (Isophya tenuicerca) е най-дребният скакалец, разпространен в нашите ширини. Тъй като, освен тревисти растения, предпочита някои широколистни дървесни видове (дъб, габър, клен), лоза, а от овощните видове – круша и слива, по-широко разпространение има в подножието на Средна гора и Добруджа. Широколистните дървесни видове се явяват неговия пръв гостоприемник, от който той се прехвърля върху посевите от най-вече бобови култури.

Електрически жълто cichlid

Електрическият Yellow Cichlid е естествено срещащи цвят вариант на Labidochromis caeruleus. This variant is also known as the lemon yellow lab , electric yellow or yellow prince . Този вариант също е известен като лимон жълта лаборатория, електро-жълт или жълто принца. It is endemic to the central western coastal region of Nkhata Bay in Lake Malawi in East Africa . Тя е ендемична за Централна Западна крайбрежен район на Nkhata Bay в езеротo Малави в Източна Африкa. It is the most popular African cichlid amongst aquarium hobbyists. Той е най-популярна сред африканските cichlid аквариум hobbyists.

Латимерия

Латимерията (Latimeria chalumnae), наричана още „колекант“ е един загадъчен и интересен биологичен вид. Той е един от двата открити досега живи представители на рибите „ръкоперки“ (Coelacanthiformes) (другият е Latimeria menadoensis). Първият екземпляр е открит 1938 по бреговете на Южна Африка. Най-големите популации са наблюдавани край Коморовите острови които лежат между континентална Африка и остров Мадагаскар.

Сом

Сомът (лат. Silurus glanis), още Уелски или Европейски сом е сладководна риба, чието тяло е без люспи. На дължина е възможно да достигне до 5 метра,и тегло 300 килограма.Зъбите му са остри и завити навътре.Горната страна на тялото на сома е тъмна, страните и коремът са на петна. На горната си челюст има по две,а на долната четири по - къси мустачки.Тези мустачки са осезателните му органи.той е исполинът на сладководните води.
Разпространен е в Европа и Азия. В България се среща във водите на Дунав, Струма, Тунджа, Марица, Янтра и нейните притоци и притоците им. Някои от големите язовири, в които обитава сом са яз. Въча, яз. Студен кладенец, яз. Кърджали, яз. Ивайловград, яз. Пясъчник Йовковци яз. Тича и др. Мъжкият Сом прави на дъното гнездото и пази хайвера, който е снесен от женската. Сомът се храни с жаби, риба и изобщо всичко с животински произход. Месото на сома е с малко кости и с високи вкусови и хранителни качества.
Всеизвесно е че зрението на сома е много слабо развито дори може да се каже, че той е почти сляп. Сетивните му качества са добре развити. Сомът е активен лятно време при повишаване на температурата на водата. Зимата той ляга на дъното, като изпада в летаргия. Пробужда се от зимен сън към средата на Април и започва да ловува чак до ноември, като активността му е голяма най-вече в дълбоки води заради по-топлата вода. В средата на лятото може да се наблюдва нападение и по повърхността на водоемите. Приближаването на бури също повишава активността му поради раздразнение.
Риболов на Сом може да се практикува по няколко начина. От брега, от лодка на "влачене" и от лодка на "кльонк". Възможни за използване са, както естествени, така и изкуствени примамки.

Уклей

Уклейят (Chalcalburnus chalcoides) е вид речна риба от семейство Шаранови. Нарича се също брияна, облец и чаушан и се среща само от централна Азия (Казакстан и Узбекистан) до централна и източна Европа по поречието на река Дунав и неговите притоци.
Дълъг и сребрист, уклейят е всеяден. Прилича на по-дребният си братовчед, уклейката, но уклейят расте до около 40 см и има сравнително по-малки уста и очи. Среща се на стада в бистра, спокойна вода в горните водни слоеве. Често се наблюдава над водата когато скача за насекоми или бяга от хищници.
Обект на риболов. Люспите се отлепват лесно и е нужен нежен подход ако искаме да върнем улова жив обратно в водата.

Скобар

Скобар (Chondrostoma nasus) или бойник е риба от семейство Шаранови (Cyprinidae), която на дължина достига 50 см, а на тегло 1 – 1,5 кг. Много рядко скобарът може да стигне и до два килограма. Той е типично речна стадна риба, която обича и непрестанно търси течението. Стремително издълженото му и леко странично сплескано тяло загатва за големите му способности на плувец. Скобарът е на трето място по скорост на плуване сред нашите риби. Преди него са само балканската и дъговата пъстърва, а веднага след него се нарежда расперът. Скобарът е покрит със сравнително едри сребристи люспи. Всичките му плавници, с изключение на гръбния, са оранжево-жълтеникави. Гръбната му перка обаче е опушено сива. Най-лесният признак за разпознаването на скобара обаче си остава неговата уникална уста. Тя е долно разположена, при това доста назад от върха на изострената напред муцуна. Характерна за устата на скобара е острата като длето долна устна, с която рибата стърже водорасли от скалите и камъните. Поради странното разположение на устата си скобарът е принуден да се завърта настрани или направо нагоре с корема, за да приема храна. На терена на излета това се забелязва като твърде често проблясване на рибите във водата. Скобарът е риба с твърдо установени навици и приумици. Поради това мнозина риболовци са склонни да му приписват едва ли не човешки качества като капризност, коварство и т.н. Истината е, че скобарите, изглежда, инстинктивно изпълняват някои рибешки ритуали, но с такава вдаденост и последователност, че това изглежда едва ли не като съзнателно поведение. Скобарите обитават средните течения на някои наши реки – Струма, Росица, Марица, Арда, Тунджа, Тополница, Малък Искър, Вит и, разбира се, Дунав. Но може да ги видим и нагоре или надолу от тази средна зона. Любимите им места често съвпадат с тези на черната мряна, поради което двете риби понякога се ловят заедно. Скобарите обаче спазват абсолютна ръстова йерархия. Стадата им са дълги върволици от почти еднакви на големина риби. Едрите скобари с настървение прогонват всичко по-дребно от тях от района, в който се настаняват. Тяхното място в реката най-често е долният край на бързея, веднага след който има увеличаване на дълбочината. На такива места по дъното най-често има редица от едри камъни, а зад тях – по-дълбочка трапчинка. Това е идеалното място за скобара. Така той хем е в бързея, хем има известен “завет” от течението в окопчето зад редичката камъни. Друга важна привичка на тази риба е фактът, че нейните ята може да се проточат на стотици метри в подводна “индианска нишка”. Скобарите са чудесен пример за илюстрация на теорията за т. нар. рибни пътеки. При своите странствания нагоре по течението скобарите никога не са движат в средата на реката. Най-често те минават на 1,5 – 2,5 метра от брега, но винаги следвайки едни и същи рибни пътеки на дълбочина около 1,20 – 1,50 метра. Идеалният им път дори не е покрит с камъни, а с подводни, широки 15–20 см цепнатини по протежение на течението.

Кефал

Морският кефал (латински: Mugil cephalus) е риба от семейството на кефаловите риби, които се отличават с голяма глава, едри, хармонично подредени люспи, представена в Черно море от 1 род с 4 вида.
Рибите – морски кефал, тънкоуст кефал, илария и платерина, са топлолюбиви, с изразен спад на активността през зимата. Понасят големи колебания в солеността на водата, поради което през лятото масово навлизат в устията на вливащите се в морето реки за охранване. Размножават се обаче в открито море.
Най-голямата риба от тях е морският кефал. Достига до 65 см на дължина и тегло от 4–5 кг, но понякога и до 1 метър и 5–7 кг. Тялото му е странично сплескано,а към главата сплескването е отгоре и отдолу. Това придава леко змийски изглед на главата на рибата. Люспите са сребристи и едри, като покриват главата и хрилните капаци. Очите са големи. Стадна риба, която мигрира на големи пространства.

Пъстърва

Студеноводни риби е сборно несистематично наименование, използвано в рибовъдството за някои от видовете риби от семейство Пъстървови. В разговорния език те се наричат пъстърви, като групата обикновено включва дъговата пъстърва, балканската пъстърва, сивена и хибридите между тях. Тези видове най-често обитават горните течения на реките, високопланинските езера и язовири , които са богати на кислород.

Риби

Рибите са първите гръбначни животни и са приспособени напълно към живот във водата. Те имат източено тяло с вретеновидна форма, което улеснява движението им. Крайниците са перки и имат значение за равновесието, насочването и плуването. При повечето видове тялото е покрито с люспи, които го предпазват от нараняване. В предната страна на главата имат двойка ноздри, освен това притежават и подвижни челюсти. Рибите имат непостоянна температура на организма и през целия си живот дишат с хриле. Това са първите животни, при които се появява двукамерно сърце.
Astronotus ocellatus Сборното название риби включва в себе си надклас Костни риби ( с два класа : Лъчеперки и [Ръкоперки]), надклас Безчелюстни ( с 3 класа: Миноги, Миксини и Pteraspidomorphi) и клас Хрущялни риби. Тези три групи въпреки привидното си сходство са всъщност еволюционно много по-разделечени от колкото Земноводните с Бозайниците например. Това разделение е потвърдено и от последните генетични анализи направени на отделни представители на различните класове животни.
клас Хрущялни риби — хрущялен скелет. Без хрилни капачета са. Устата е разположена коремно, липсва плавателен мехур. Представители: акули, скатове.
надклас Костни риби — вретеновидно тяло. Този клас включва два класа Ръкоперки и Лъчеперки, като клас Ръкоперки включва един актуално съществуващ вид- Латимерия. Повече от 90% от днес живеещите риби са костни. Тялото им е покрито с тънки костни люспи (наредени керемидообразно).
надклас Безчелюстни с класовете Миноги и Миксини.
среда на живот
Водната среда има свои особености, които са се отразили върху строежа и живота на рибите. Повечето животни от този клас се придържат към вода с определена соленост. Изключение правят някой представители като например есетровите — могат да понасят големи промени в солеността на водата. Тези риби се наричат проходни. Освен солите, от значение за живота на рибите е различното количество на разтворените във водата органични вещества. Сладките води са винаги по-богати на органични вещества, но ако концентрацията им надхвърли определен предел, започват процеси, които водят до намаляване концентрацията на кислорода (О2), а после и към образуване на сероводород (Н2S) и водата става негодна за обитание. Също така важно качество на водата е съдържанието на газове и най-вече на О2 необходим за дишане. Водата приема кислород от атмосферата и от водните растения, когато фотосинтезират. Количеството на газовете зависи и от температурата. Пъстървата, мряната живеят в горните течения на реките, където температурата е по-ниска и водата е по-богата на О2. В средното течение се срещат кефал,скобар уклей, а в долното — шаран, сом. В прибрежната зона на моретата се срещат морски риби с вретеновидно тяло, силни перки, плавателен мехур. Те са добри плувци, окраската им е най-често тъмна на гръбната и млечно бяла на коремната страна.

Шаран

Шаранът (Cyprinus carpio) е сладководна риба, която достига до 120 см на дължина и до 35 кг на тегло. Той е всеяден, като в ранна възраст се храни с планктон и с увеличаване на теглото, преминава към консумиране на различни бентосни организми. По-големите риби ядат и малки рибки поради неспособността да си осигуряват необходимото количество храна. Размножава се през пролетта. В нашите води той намира отлични условия за размножаване и живот.
Днес шаранът се отглежда често в язовирни и други водоеми.Високогърбестият шаран има дълги ъглести гръбни перки и четири мустака около устата,с които търси по дъното растения и дребни животинки.Чрез развъждане и селекциониране в продължение на столетия от него са създадени многобройни раси.Особено известни са унгарските шарани, които отстрани имат съвсем малко едри люспи(едролюспест шаран)както и огледалните(голи)шарани.

Огледален шаран - "Пловдив"
През май и юни по камъни и водни растения женските шарани хвърлят хайвера си -до 500 000 хайверни зрънца.Малките рибки се отглеждат в плитки, обрасли с растителност басейни.През есента се преместват в по-дълбоки басейни за презимуване.Тук, заровени в тинята са защитени от студа.Теглото на един две-тригодишен шаран достига средно три килограма.

Медуза

Медузите и морските гъби (Спонга) са безгръбначни животни, обитаващи солените, или много по-рядко, сладките води. Те са сред първите многоклетъчни животни. Медузите са се появили преди повече от 700 милиона години.
Тялото им прилича на диск, по ръба на който са разположени пипалата. Медузата се придвижва, като периодично свива и отпуска тялото си.
Медузите нямат мозък, но нервната им система им позволява да усещат и да реагират бързо на външни дразнения, като светлина и разни миризми. Хранят се с малки риби или зоопланктон, които улавят с пипалата си.

Октоподи

Октоподи (Octopoda) е разред главоноги мекотели. Имат скъсено тяло, което достига дължина до 4-5 м. Около устата имат 8 пипала, които са покрити от едната страна със смукала. Пълзят по дъното или плават като изхвърлят мастилена течност със защитна цел. Обитават по-топлите морски води (в Черно море не се срещат). Оплождат се вътрешно чрез т. н. хектокотилно рамо. Хектокотилното рамо представлява израстък на третото дясно пипало, от което се вкарват сперматофорите в тялото на женската. Октоподите са хищни животни. Хранят се с риба, раци и морски мекотели. Като храна за човека са морски деликатеси. Най-разпространена е прясната консумация под формата на панировка, гарнирани с пресни зеленчуци или топла гарнитура. Могат да се консервират, да се съхранят след осоляване или сушени по подобие на чирозите. Интересното при тях е, че имат 3 сърца.

Син кит

Синият кит (Balaenoptera musculus) е вид морски бозайник от семейство Ивичести китове (Balaenopteridae). Той достига дължина от 30 m и маса от 190 000 kg и е смятан за най-едрото животно, живяло някога на Земята, макар че някои открити през последните години останки от динозаври поставят под съмнение тази хипотеза. Женските раждат по едно малко, което носят единадесет месеца в утробата си. То се ражда през средата на зимата и живее с майка си в топлите екваториални води. През лятото майката и малкото отплуват към полюсите в студените води богати на храна. Новороденият кит достига седем метра, на една година достига до дължина 16 метра на пет години до 22 метра а възрастните индивиди достигат до 25-30 метра дължина.Китовете общуват с ултразвук известен като ехолокация.Използват я,също така, за да си намирят храна - излъчват ултразвук , който се отблъсква от плячката и се връща при кита под формата на ехо. Така те намират и поглъщат плячката си.Тежината на месото е около 56.5 тона до 66 тона в зависимост от животното.Най-често се среща само на двойки; единични екземпляри или по три животни заедно.Периода на бозаене е около 7 месеца. За това време то нараства до към 16 метра дължина и достига около 20 тона тегло. Средно на ден увеличава теглото си с 90-100 кг. Когато се храни той прекарва под вода повече от 0.30 минути. Дихателният канал е напълно отделен от устната кухина.Гмуркане: достига до 70-80 метра дълбочина.Езикът му тежи около4-5тона.По коремната му страна има: до 88 надлъжни бразди.Той е бозайник, но прилича на огромна риба.Месото на синия кит е годно за консумация.Като „рекорд” от един син кит са добити – 55 тона мас.

Лебеди

Лебедите (Cygnus) са най-едрият род птици в семейство Патицови (Anatidae), разред Гъскоподобни (Anseriformes). Тежат между 3 и 15 кг. Нямат изразен полов диморфизъм. Оперението им е едноцветно или двуцветно, предимно в черно и бяло. Младите птици са светлосиви с кафеникав оттенък. Шията им е дълга и тънка. Не се гмуркат, но плуват много добре. Крилете са дълги и тесни. Летят добре, бързо и стремително.

Разпространени са в цял свят, с изключение на Антарктида. На много места живеят редом с човека в полудиво състояние или като паркови птици, и по този начин се компенсира намаляването им в естествената им среда на обитание. Повечето видове са прелетни. Обитава крайбрежните участъци на езера, язовири и големи реки, соленоводни басейни, включително морета, океани.

Бяла мечка

Бялата мечка (наричана още полярна) е бозайник, който обитава само северните арктични крайбрежия и острови на Евразия и Северна Америка. В Антарктида не се среща. Тя е най-големият сухоземен хищник. Най-едрите мъжки индивиди достигат тегло над 900 кг. Въпреки тези размери, бялата мечка е много повратлива и е еднакво опасна както на леда, така и във водата. Главата и шията и са удължени, а силно развитите кучешки зъби издават хищния и характер. Козината е бяла или жълтеникава (с по-дълги, груби и по-къси, гъсти, меки косми), подплатена с дебел пласт подкожна мазнина. Може да плува отлично и се гмурка (с отворени очи) продължително в ледовитата вода, далеч от брега. Храни се с риба, тюлени, патици, северни елени и мърша. Обикновено изяжда не месото, а подкожната тлъстина, кожата и вътрешносттите. Активна е денонощно, а мъжката — и целогодишно. Бялата мечка има много изострено обоняние; тя може да усети миризмата на мърша (например от кит) от разстояние над 30 км. Женската изпада в зимен сън. След бременност от 250 дни ражда през януари в снежната бърлога 1–3 мечета, които кърми 1 година. Като малочислен вид е поставена под защита.

Щраус

Според археологическите проучвания щраусите съществуват от преди седем милиона години, докато търговията с щраусови пера датира от хиляди години. Арабите наричат щрауса камилска птица, докато учените имат друго име – Struthio camelus.
През вековете перата от щраус са означавали голямо богатство. С течение на вековете по-търсена стока става кожата от щраус. Щраусът е познат на човека от хиляди години - от времето на Вавилонската цивилизация, Египет и Асирия. Най-ранните спомени за щрауса в Южна Африка датират от 1775 г от пътешественици в ранните векове. Според тях, много фермери притежават питомни щрауси, които се разхождат свободно.
Щраусът е най-голямата от съществуващите птици и е единственият член на семейство Щраусови (Struthionidae). Щраусите са едни от най-старите птици живеещи на Земята и принадлежат на семейството на нелетящите птици наречени ratite. Техните роднини са емуто (Австралия), киви (Нова Зеландия), казуари, нанду (Южна Южна Америка). Те изглеждат като праисторически същества с дългите си силни крака и динозавроподобни стъпала.
Щраусите са номади, предназначени от 60 млн години еволюция да скитат, през обширни необятни пространства от трева и пустиня. Те са единствените птици, които имат два пръста на стъпалата които са цепнати, и добре подплатени им стъпала предназначени да изследват пустинята и за развиване на висока скорост. Това е тяхното главно оръжие за самозащита. Щраусите винаги ритат напред и надолу вдигайки крака си до нивото на лицето на човека.
Един голям мъжки щраус достига до 2,5 м височина и тежи около 135 кг. Перата по тялото на мъжкия щраус са черни, докато при крилата и задните части бели и черни. Женските са по-малки и имат сиво-кафяви пера. И при двата пола главата изглежда малка в сравнение с останалата част от птицата. Главата и повечето от шията са почти голи бидейки нарядко покрити с четино подобни пера. Краката също са голи, кожата на шията и краката е сивкава или червеникава.
Щраусите с техните дълги шии и остро зрение са в състояние да виждат на значително разстояние, а с мощните си крака могат да развият скорост до 70 км/ч. В дивата природа човек трудно може да се доближи до тях освен в резерватите, където птиците са свикнали с човека. Птиците имат големи кафяви очи, горните им клепачи имат тънки перца, които приличат на дълги мигли, предназначени да ги пазят от силното пустинно слънце. Те имат изключително зрение. В открито поле, дългата шия на щрауса и малката му глава действат като перископ, обръщайки се на всички страни за непрекъснато наблюдение на полето, докато голямото му тяло остава скрито зад храсти и скали. Животни търсещи безопасност като зебрите, използват косвено остротата на тези погледи.

Бърчелова зебра

Бърчеловата зебра (Equus burchellii) e разпространена в Южна и Източна Африка. Тя може би е най-красивата зебра. Наричат ги още ивичести или тигрови коне (Hippotigris), от който са известни 20 съвременни африкански вида и подвида. По външният си вид тя много прилича на кон. Отличава се с голямо развитие на напречните ивици – нашарено е цялото и тяло, включително и гривата. Изключение правят краката, които в долната си част са бели. Основният цвят на космената покривка на гърба е мръсножълт, а по корема постепенно преминава в бял. Притежава буйна грива и дълга, добре окосмена опашка. Височината и при холката е около 130 cm.
Обитава обширни открити степни пространства, където много често пасе в общи стада с други степни бозайници и щрауси. Храни се с тревиста растителност и предприема сезонни хранителни миграции. Предпазлива е и от враговете се спасява с бърз бяг. Бременността продължава 300 – 375 дни. Ражда се по едно малко. Продължителността на живот в диви условия достига до 25 години. До недалечно минало бърчеловата зебра е била широко разпространена в Южна и Югоизточна Африка, където живеела на стада от по 10 до 40 индивида. Обект на усилено преследване заради месото и кожата, тя е силно намаляла в началото на нашето столетие. Преди няколко години в Югозападна Африка са установени 3 подвида на бърчеловата зебра.

Таралежи

Таралежите са средни по размер за разред Насекомоядни (Insectivora). Дължината на тялото е 20-25 cm, а на опашката - 5 cm. Характерно за тях е наличието на покривка от бодли, видоизменени и удебелени косми, по гръбната и страничната част на тялото. Цветът на таралежите може да бъде различен. Горната част обикновено е тъмнокафява със светли върхове на бодлите, но може да бъде и черна или светла, до белезникаво-сивкава. Коремната част при различните видове е кафеникава, сива или черна, с или без различно по форма и размери бяло пено на гърдите.
Главата е голяма, а муцуната е удължена и силно подвижна. Характерно за черепа е, че теменните и челните кости са широки и изпъкнали със значително надочно стеснение. Долната страна на черепа е плоска и всички кости са разположени в една равнина. Таралежите имат по пет пръста на крайниците си и дълги извити нокти.

Панда

Голямата панда (Ailuropoda melanoleuca), наричана още бамбукова мечка и пъстра мечка, е чернобял, мечкоподобен бозайник от семейство Мечкови, който се среща в гористите местности в Западен и Централен Китай. Храни се предимно с бамбук. Преди е била поставяна в семейство Енотови заедно с вида Малка панда, но днес обикновено е класифицирана в семейство Мечкови. Имало е предложение тя да се обособи в собствено семейство, наречено Пандови (Ailuropodidae). Аргументи за това са устройството на черепа и на зъбите, които не приличат на тези на мечките. Разпространена е в Китай, обявена е за национално съкровище. Те обитават планинските бамбукови гори.

Голямата панда достига на дължина 120-180 см и тежи около 100 кг. Опашката е дълга около 12 см. Има отличителна окраска, като козината е гъста и мръсно бяла. През плешките и предните крака минава широка черна ивица. Задните крака са черни и има черни петънца по ушите и около очите. Храни се предимно с бамбук и може да хваща филизи и листа на това растение с помощта на палецовидно приспособление на предната си лапа. Широките масивни зъби са приспособени за дъвчене и стриване на бамбукови части (главно стръкове и корени), но храносмилателната система е като на месоядно животно, така че голямата панда не може да поглъща целулоза, която е основната съставка на бамбука. Поради това пандата трябва да консумира огромни количества бамбук, за да се нахрани. Средно една панда яде 15-30 кг бамбукови листа, филизи и стръкове на ден, като отделя на този процес 10-12 часа. За разлика от тях, уловените от човека панди се хранят със зърнени храни, мляко и градински зеленчуци.

Сърна

Сърната (Capreolus capreolus) е средно голям тревопасен бозайник от разред Чифтокопитни (Artiodactyla). Широко разпространена в нашата страна и обичаен ловен обект. Живее в по-северните части на Европа, Мала Азия и около Каспийско море. В Европа липсва в северна Скандинавия и някои острови (Ирландия и Исландия и тези в Средиземно море). В Средиземноморието се среща изключително в планински райони, а другаде е рядка или липсва. Със сибирската сърна (Capreolus pygargus, обитаваща от Урал до Китай) се срещат в Кавказ, като европейският вид заема южната част на планинската верига и съседната Мала Азия, а сибирският вид заема северната част.
Само мъжките екземпляри (наречени сръндаци) притежават рога — къси и изправени. През зимата мъжките губят рогата си, но напролет за новия размножителен сезон израстват отново. Когато започват да израстват, новите рога са покрити със слой от тънка като кадифе кожа, който постепенно изчезва, при загуба на кожното кръвообръщение. Сръндаците могат да ускорят процеса, търкайки рогата си в дървета, за да са твърди за дуелите през размножителния период. Сръндаците са единствените от сем. Еленови, чиито рога растат и през зимата. Тялото е червеникаво, а лицевите части са сиви. Окраската на тялото варира през различните сезони — златисто-червеникаво през лятото, но през зимният период потъмнява до кафяво и дори черно с по-светли коремни части и бяла задница.

Скален орел

Скалният орел води усамотен начин на живот. Той е хищна птица, ловува, преследвайки с летене плячката си, ако не успее да я залови до няколкостотин метра я изоставя. Предпочита средни и сравнително едри по размер бозайници, като сърни, диви кози, и др.
Най-възрастният известен индивид е живял 32 години в диво състояние, а в плен друг индивид е достигнал 46-годишна възраст.От древни времена орелът е символ на сила,могъщество и благородство.Той олицетворява Зевс.

Мишка

Мишка е общото, ненаучно название на различни дребни гризачи от семейство Същински мишки, като домашната (Mus musculus), полската (Apodemus agrarius), скачащата горска мишка (Sicista betulina) и други.
Те са типични за всякакви климати и околни среди, хранят се със зърна, плодове, корени, насекоми и др. Много от тях живеят близо до хората, за да се възползват от хранителните им запаси и остатъци.
Най-добре позната, именно поради нейната близост до хората, е домашната мишка, сива или кафеникава на цвят, стигаща до 10 см на дължина (без опашката).
Опитните мишки, ползвани за научни експерименти или отглеждани като домашни любимци, са породи на същия вид. Домашни мишки са например хамстерите.

Костенурки

Костенурките са едни от най-старите животни на планетата, съществуващи още от ерата на динозаврите (преди 200 милиона години). Те са влечуги от разред Testudines (Костенурки), наричан също Chelonia и имат характерна черупка.
Това са най-примитивните сред всички съществуващи влечуги, стоящи близо до общия предшественик. Разпространени са навсякъде с изключение на Антарктика. Има изцяло сухоземни видове (сухоземни костенурки), обитаващи дори пустинни области, както и водни представители, срещащи се в солени (морски костенурки) или сладки води (сладководни костенурки). Размерите варират от 11,5 cm до 180 cm, съответно с тегло от няколко десетки грама до 590 килограма.

Гущери

Гущерите са влечуги, близки по много белези до змиите, с които споделят и един разред - Люспести. Оличителните белези на гущерите са удълженото тяло, покрито със суха люспеста кожа, дългата опашка, както и наличие на външно ухо и клепачи на очите. Повечето притежават четири крака снабдени с нокти. Гущерите са най-богатата на видове група с повече от 4300 вида, разпространени повсеместно с изключение на океаните и полярните зони.
Размерът на гущерите може да варира от няколко сантиметра (гекони) до близо три метра (Комодски варан).
Съществуват и представители при които крайниците са закърнели (т.нар. безкраки гущери), чиито външен вид може да се сбърка със змия. Разликите са в наличието при безкраките гущери на клепачи и външно ухо, покрито с мембрана.
Костите в опашката на всички гущери са свързани с крехки връзки, което позволява гущерът лесно да се изплъзне при улавяне, счупвайки и оставяйки част от опашката си. Това е част от защитния механизъм при избягване на опасност и ги отличава от змиите, при които опашката не се чупи лесно. Разпространен народен мит е, че "гущерът сам отгризва опашката си", но това не е вярно - причината е просто в нейната анатомия.
Много гущери могат да променят окраската си съгласно тази на околната среда или когато са стресирани. Най-типичният пример са хамелеоните, но явлението се наблюдава и при редица неродствени на тях гущери.
Гущерите се хранят най-често с насекоми или гризачи, т.е. почето са хищници. Някои видове са всеядни, а има и изцяло растителноядни (например игуаните). Счита се, че единствените отровни гущери са два вида от Северно Мексико, които са способни да отделят отрова докато се хранят, но отровни жлези са открити при редица представители на игуаните и вараните. Нито един от тях не представлява пряка опасност за човека, тъй като отровата се отделя бавно при дъвчене, за разлика от змиите при които се инжектира с първото ухапване.

Змии

Змиите са студенокръвни безкраки влечуги, близки родственици на гущерите, с които спадат към един и същи разред — Люспести. Съществуват също така и няколко вида безкраки гущери, които външно наподобяват змии, но не са свързани с тях по друг начин. Любовта към змиите е наречена офиофилия, а страха офиофобия.
Подозрителността на човека към змиите, породена още от древни времена, се е запазила и до днес. Змията обикновено се асоциира с отрова и смърт, но това е погрешно. От около 2600 вида змии само 400 са отровни. В България отровните видове са 6 - пепелянката, усойницата, остромуцунестата усойница, каменарката, котешката змия и вдлъбнаточелият смок. При последните две отровните зъби се намират навътре в устата и с тях могат да ухапят само дребни животни като мишки.
Някои от неотровните змии в България са: змия-червейница, пясъчна боа (пясъчница, турска боа), голям стрелец, тънък стрелец (стрелушка), черноврата стрелушка, смок-мишкар, ивичест смок (кощерица) и пъстър смок (последните два се смятат за подвидове на един и същи вид), леопардов смок, медянка, жълтоуха водна змия и сива водна змия.

Крокодили

Крокодилите се считат за най-високо организираните съвременни влечуги. Имат удължено и сплеснато отгоре тяло. Главата им е плоска, с удължена напред муцуна и къса шия.
Предните им крайници завършват с по пет пръста, а задните с по четири, снабдени с плавателна ципа. Поясната област, постига пълно развитие (2-4 прешлена), като предните пояси са без ключици.
Долната челюст се съединява с черепа чрез неподвижна квадратна кост. От задния край на небцето се спуска мускулеста гънка — небна завеса, която разделя устната кухина и глътката. Когато главата е под водата, ноздрите и ушите се затварят с клапи.
Крокодилите имат двукамерни сърца.

Хипопотам

Хипопотамите са едри непреживни водни Чифтокопитни с масивно, издължено тяло и къси крака с по четири пръста. Кожата им е дебела, покрита с редки косми, на практика гола, но нямат потни жлези и на сушата в горещи дни бързо прегряват. Главата им е плоска, с голяма широка муцуна и стърчащи отгоре ноздри, малки очи и уши. Характерни за хипопотамите са силно развитите им долни резци и кучешките зъби, които растат постоянно, като бивни и представляват страшно оръжие. Срещат се в африканските реки и езера, като през деня почиват във водата и рядко излизат на брега. Излизат на паша през нощта. Раждат само едно малко. Живеят около 55 години.
Според съвременни молекулярни изследвания семейство Хипопотами е по-скоро свързано с разред Китоподобни, а не с разред Чифтокопитни.
Днешните хипопотами са два вида, отделени в различни родове.
Хипопотамът (hippopotamus от гр. ще рече речен кон) достига на дължина до 4 метра, а на височина до 1,5 метра. Тежи до 3 тона. Той е широко разпространен в реките и езерата на Африка и е стадно животно. Хипопотамът, особено мъжкият, е опасно животно и дори се говори, че повече хора загиват убити от хипопотами, отколкото от крокодили.
Хипопотамът джудже, наричан още либерийски хипопотам се среща само в няколко девствени гори на Либерия, Гвинея и Сиера Леоне. Включен е в Червения списък на световнозатрашените видове на IUCN като застрашен вид. Джудже се нарича защото е два пъти по-дребен от обикновения хипопотам. Освен това не се събира на стада и не прекарва толкова време във водата, като предпочита прикритието на гъстата крайбрежна растителност.

Домашно говедо

Домашно говедо (или просто говедо; вижте раздела "Терминология" по-долу) е одомашнено копитно животно, от подсемейство Bovinae на семейство Bovidae (Кухороги). Говедата се отглеждат като добитък за месо (говеждо и телешко месо), мляко и млечни продукти, кожа и като впрегатни животни (за теглене на каруци, плугове и други). В някои страни, например Индия, говедата се ползват с уважение и участват в религиозния живот. Счита се, че в момента в света има около 1,4 милиарда домашни говеда.
Говедата първоначално са разграничени от Карл Линей като три отделни вида - Bos taurus, европейското говедо, включително и подобните му от Африка и Азия; Bos indicus, зебуто; и изчезналият Bos primigenius, дивият европейски тур. Днес се счита, че туровете са предшественици на европейските говеда и зебутата, и все по-често и трите са групирани като подвидове на един вид - Bos primigenius, като са използвани съответно имената Bos primigenius taurus, Bos primigenius indicus и Bos primigenius primigenius. Усложняваща проблема е способността на говедата да се чифтосват успешно със сродни видове - съществуват индивиди и дори породи от кръстоски на европейски говеда не само със зебу, но и с якове и бизони.

Кон

Конят има дълги и тънки крака, приспособени за бързо бягане. Развит е само третият (средният) пръст, който е облечен с копито, а вторият и четвъртият са рудиментарни. Тялото е покрито с гъста космена покривка, състояща се от твърди и меки косми, като дългите и груби косми на врата образуват грива, а на опашката – дълъг космен кичур.
На горната и долната си челюст конете имат по три резеца, кучешките са много малки, а първият пред кътник е почти изчезнал. Зъбната формула е (13/3, с О-1/0-1, р 3-4/3-4, m 3/3).2 = 36–44. Кътните зъби имат рудиментарни корени и високи коронки със сложни емайлови гънки на дъвкателната повърхност (лафодонтни). Формата и устройството на зъбите им се намират във връзка със стриването на твърдата степна растителна храна. Във връзка с храната устните им са силно подвижни, хранопроводът, червата и сляпото черво са много дълги.

Катерица

Дължината на тялото и е 19-23 см, а на опашката — до 20 см. Тежи 250-340 г. Дългата опашка помага на катерицата да пази равновесие докато скача от клон на клон. Обикновената катерица има остри и закривени нокти, които и помагат да се катери по дърветата. На ушите има снопчета от косми.
Окраската се мени в зависимост от сезона и мястото. Козината през лятото е по-тънка и светла, а през зимата тя е по-дебела и тъмна. Козината на корема обаче винаги остава бяла.

Вълк

Анатомията на вълка се отличава по някои белези от тази на домашното куче. Вълкът обикновено има златистожълти очи, по-дълги крака, по-големи лапи, по-изявена челюст, по-дълга муцуна и мозък, който обикновено е с 30% по–голям от този на кучето. Трябва да се спомене и предопашната жлеза от горната страна на опашката, близо до основата, която отсъства при кучетата. И последно, докато лактите на много кучета са насочени настрани, тези на вълците са обърнати навътре към корема им, като почти го докосват. Това им позволява да тичат със скорост до 70 km/h.

Пума

Пумата и лъвът са единствените големи котки с едноцветна козина. Козината е къса и мека като на самур, а нейният мирис е описван като чист и див, почти благоуханен. Обикновено по гърба тя е светлокафява, а по долната страна — сивобяла до бледожълта. Страните на лицето, задната част на ушите и краят на опашката са черни или тъмнокафяви. В зависимост от климатичния пояс козината по гърба може да бъде червеникаво-кафява (тропичния пояс) или сребърно-сива (субполярния пояс), а между двата пояса — жълтеникавочервена до светлобежова в зависимост от характера на местообитанието.
По размер може да се мери с леопарда и ягуара. Дължината на тялото варира от 150 до 270 cm, включително опашката. Самата опашка е с цилиндрична форма и е дълга 50-90 cm. Височината при холката е 60-70 cm. Тежи различно — от 35 до 115 kg. Пумата има дълго тяло, малка глава и късо лице. Вратът и опашката са дълги, а ушите са малки, къси и обли. Носът е розов. Има добре развити мустаци и големи очи. Има много добре развито телосложение, като задните крака са по-големи от предните. Джим Келгард пише за пумата следното: „светлокафяви кълба от дим, които могат да счупят врата на мъжки лос и въпреки това са толкова потайни.“ Може да скача на височина до 550 cm.
Малките се раждат слепи, с козина и покрити с черни петна по козината и ивици по краката и опашката, които изчезват някъде около третия месец, но понякога могат да се забележат остатъци от тях дори при 12-месечните пуми. Тежат около 400 g и са с дължина 20-30 cm. Проглеждат на десетия до четиринадесетия ден. Очите им са сини, но след като станат на 16 месеца, те придобиват зеленикаво-жълт цвят. До навършването на шестседмична възраст малките вече могат да се хранят с прясно месо. Малките остават с майка си за неопределен период от време, понякога 18-24 месеца. След като напуснат майка си, малките от едно котило често ловуват и обикалят заедно още няколко месеца, а след това се разделят.
Има отлично зрение, слух и обоняние, като използва тези сетива, за да открия плячка и да се промъкне до нея. Дългите задни крака са съразмерни на предните крака и са приспособени за скокове. Освен това те улесняват движението по стръмните каньони и клисури. Лапите са големи и са снабдени с възглавнички. Те им помагат да се придвижват през разнообразни местности и да сграбчат жертвата си. Предните лапи имат по 5 пръста, а задните по 4, екипирани със скриващи се нокти. Кучешките зъби са дълги около 4 cm и заедно с ноктите са смъртоносно оръжие за много животни. По отпечатъците от лапите на пумата рядко може да се забележи следа от нокти. Предните лапи са по-големи от задните и разстоянието между пръстите се увеличава с нарастване на скоростта. Между отделните отпечатъци от лапи има разстояние от около 30-60 cm. Лапата е широка 7-10 cm.
Докато снове из територията си, пумата върти главата си и се опитва да засече с очите си всяко движение. Когато открие плячка, очите и ушите на пумата се заковават върху мястото, където е регистрирано движението, докато не уточни източника на движението. Със своята дълга балансираща опашка атлетичната пума може да направи невероятни скокове в преследване на плячката или пък да изчезне безшумно в храстите.
Пумата живее 8-12 години в диво състояние, а в плен достига до над 20-годишна възраст.

Ягуар

Ягуарът е най-голямата котка в западното полукълбо и третата най-голяма в целия свят (след лъва и тигъра). Неговото име идва от Южно-американската индианска дума “Ягуара” , която означава „убиецът, който побеждава жертвата си с един скок.” Често го бъркат с леопарда, но той е по-голям, с широка глава и по-къси крака и опашка. Има силно набито тяло, дълбок гръден кош и къси стабилни крака. Ушите му са закръглени. Има слабо бледо петно на гърба. Големите очи са златно червеникавокафяви с кръгла зеница. Съществуват и черни ягуари. Те се наричат черни пантери. Съществуват общо 7 вида ягуари.

Леопард

Леопардът (Panthera pardus), наричан още пантера, е една от така наречени „големи котки“. Леопардите имат дълги нокти за по-голяма стабилност. Дълги и силни крайници за бързина. Движи се с около 100км. в час. Имат и голяма ловкост. Те са жълти на черни петна.
Леопардите ловуват единствено нощно време и са свикнали да прекарват деня, спейки скрити в шубраците, в дупката на някое животно или на клоните на някое дърво.
За леопарда дърветата са място, където почива, ловува и складира храната си. От височината на дървото леопардът прави засадите и нападенията над своите жертви, а също така държи храната си вън от досега на хиените.
Любима негова плячка са маймуните и някои видове антилопи. Напада и зебри, биволи и др. Когато няма възможност да ловува тази плячка, той също може да се храни с плъхове и други дребни животни и дори плодове.
Както и останалите си събратя от семейство „Котки“, леопардът е самотник. Изключение прави през размножителния период. Бременността му трае около три месеца и женската може да има от едно до шест малки, обикновено две или три.

Бенгалски тигър

Бенгалският (Индийски) тигър (Panthera tigris tigris) е подвид на тигъра, разпространен в по-голяма част от територията на Индия, а също така и в съседните и страни. В началото на ХХ век в Индия е имало около 40 000 тигри, а в началото на 70-те години те са били по-малко от 1800. В резултат на безогледното им избиване броят им е намалял застрашително.
През 1972 г. започна т.нар. операция "ТИГЪР", която има за цел да спаси тигрите в Югоизточна Азия. Към началото на XXI век в Индия има 22 резервата за тигри. Въпреки, че по този начин се защитава една четвърт от общия брой тигри в Индия, успехът е добър. Сега популацията на този подвид е най-голяма: тя съставлява от 3200 до 4700 индивида. Това обаче е официалната информация на индийските власти, които завишават броя на тигрите, за да отчетат по-добри резултати.
Заедно с опашката Идийският тигър е дълъг до 3 метра и тежи 180-200 кг (женските 100-160 кг).
Срещат се бели Индийски тигри. Това не са албиноси или отделни подвидове, а индивиди с разновидност на окраската, която се среща само у дадения подвид тигри. Генът за тази окраска е рецесивен, поради това за раждането на бели тигърчета е необходимо да го притежават и двамата родители.

Лъв

Лъвът е второто по големина животно от семейство котки след тигъра. Продължителността на живота е 15-20 години сред природата. Максималната скорост, с която преследва плячката достига 60 км/час. С мощни крака, силни челюсти и дълги кучешки зъби лъвът може да повали и убие доста едра плячка. Окраската на лъвската козина варира от светлобежово до жълтеникаво, червеникаво или тъмнокафяво. Долната част в повечето случаи е по-светла, а пискюла на опашката-черен. Цветът на гривата може да бъде от жълт до черен. Средното тегло на мъжките достига между 200 и 260 кг., докато при женските то варира между 150 и 180 кг. Дължината на тялото при лъвовете достига 170-250 см., а при лъвиците- 140-175см. Опашката е дълга около 70-100 см. Тя завършва с черен пискюл от козина, чието предназначение е все още неизвестно. Пискюлът отсъства при раждането на лъвчето, оформя се около 5-ия месец, а около 7-мия вече е напълно развит. Най-съществената разлика между мъжките и женските лъвове е липсата на грива и пискюл на опашката при лъвиците.